Дълго се чудех дали да публикувам тази статия. Струва ми се, че заглавието никак не ѝ подхожда, всъщност сигурна съм, че не ѝ подхожда. Пиша и трия редове, а в ума ми се върти само една мисъл – в живота има и сладко, и горчиво, това е, и да не ми харесва горчивата хапка, тя рано или късно пак ще стигне до мен. И така е редно да бъде, нормално е да бъде така. Както се редуват сезоните, както след лятото идва есен, а сетне зима. Така е редно да бъде. И може би, макар сега да ми изглежда малко наивно, думите ми биха могли да помогнат на някого, да му дадат утеха, да не са написани напразно. Затова в крайна сметка реших да натисна “публикуване”.
Преди няколко дни си отиде моят дядо. Караше своята деветдесета година и беше доста болен, но това не направи загубата му по-лека. Знам, че вече го няма тук, но сякаш не мога да го осмисля в дълбочина, сякаш ей сега ще му отида на гости и той ще ми каже: “Хайде, миличко, с баба ти се затъжихме за теб!”. “Миличко”, така ми казваше, въпреки че отдавна не съм малко момиче, а жена със собствено семейство и син, който ме бие по ръст.
Имах щастието моят дядо много да ме обича, ама наистина много. Когато бях малка, връзваше за мен и сестра ми люлка на стария орех в двора, разказваше ни измислени от него приказки за двете чоленца (така ни наричаше), направи ни дървени саби, участваше в игрите ни и се вживяваше сериозно във всяка роля, научи ни да рисуваме лебеди, имитираше самолет и ни въртеше във въздуха, носеше ни на рамене си, водеше ни на разходка, а после на ресторант и ни черпеше с кюфте и сладолед. Моят дядо обичаше живота и ме научи и аз да го обичам. Спомням си как го карахме да ни пее “Имала Марияна” и как танцуваше с нас, когато слушахме някоя грамофонна плоча със стари градски шлагери.
Мъчно ми е, че повече никога няма да чуя гласа му, но съм толкова, толкова благодарна, че изобщо го е имало в живота ми. Наскоро прочетох някъде, че който твърди, че времето лекува, не знае какво е болка. И съм напълно съгласна с това. С болката от загубата живеем като с рана, която се стараем да не докосваме дори когато уж вече е зараснала.
Сетих се за един от епизодите на “Свободно падане”, подкаста на Лили Гелева – Епизод 37: За загубата и намирането (оставям линкове малко по-долу) – и си го пуснах. Подейства ми наистина добре, всяка нейна дума беше като извадена наяве моя мисъл. И за мен е наистина голяма утеха, че дори в скръбта си не е необходимо да сме сами, защото някой някъде ни разбира така добре. Някой някъде чувства същото като нас, преживява същото като нас, има нужда от същото като нас. Да, наистина е голяма утеха, макар всеки сам да носи мъката си.
“Свободно падане”, Епизод 37: За загубата и намирането в SoundCloud
“Свободно падане”, Епизод 37: За загубата и намирането в Spotify
“Свободно падане”, Епизод 37: За загубата и намирането в Apple Podcasts
Утре слънцето пак ще изгрее, ще изгрее и вдругиден, и следващата седмица също… Животът ще продължи и аз ще се науча да го живея с тази нова болка. Но любовта, която моят дядо, моят скъп и най-мил дядо, пося у мен, ще ми бъде утеха и ще ми припомня, че някой някога някъде ме е обичал по-силно от всичко и ми е дал дори повече, отколко е смятал, че има.
