Още когато влязох в книжарницата, погледът ми веднага беше привлечен от корицата на “Дъщеря на Смирна”, просто не можех да откъсна очи от нея. По-късно, когато прочетох и последния ред от романа, отново се загледах в красивите очи на тази млада нежна жена, изрисувана на фона на яркочервените макове, но вече знаейки историята ѝ, усещах сърцето си толкова натежало. Колко повратности на живота може да понесе това крехко човешко сърце, туптящо в гърдите на всеки от нас, колко мъка, колко страдание? И ако успеем да устоим физически на всяка болка, значи ли това, че действително сме живи, че сме цели, непокътнати? Защо човекът е способен да роди и най-прекрасните, и най-зловещите деяния? Защо… Да, такива въпроси ме вълнуваха, когато прочетох книгата.
Аз всъщност започвам това ревю в обратна посока, нека започна отначало. “Дъщеря на Смирна” е разказ за живота на едно необикновено момиче, което се ражда в древния град на брега на Егейско море в една обагрена от портокаловия залез вечер. Житейският път, който му предстои да извърви, е всичко друго, но не и лек – цяло едно столетие, по време на което момичето ще се ражда отново и отново, докато тайните, обвили живота му още от първата поета глътка въздух, не бъдат разкрити докрай. И докато момичето минава през дните си, превръщайки се в млада жена, докато сетне косите на тази жена се покриват бавно със снежнобели нишки, нейната Смирна, нейната обична многолика Смирна, ухаеща на сакъз, роза, жасмин и орлови нокти, бива разкъсвана и терзана в следствие на различни политически апетити след разпада на Османската империя.
Умишлено не искам да издавам нищо повече по отношение на сюжета, за да не изпусна някой спойлер, без да искам. Мога обаче да кажа, че Дафне Суман пише красиво и доста поетично, но в разказа си не спестява нито дума от това, което е трудно и неприятно за изричане. Първите страници от романа за мен вървяха бавно, но от средата нататък, изчетох всичко на един дъх, не можех да спра да отгръщам страница след страница до малките часове на нощта. Впечатли ме колко естествено историята на главната героиня е вплетена в историята на града – също с главна роля в повествованието, несъмнено. Впечатли ме колко пълнокръвни са персонажите и си признавам – когато ми ставаше наистина тежко в някои моменти, си напомнях, че това все пак е фикция, че тези мъже и жени не са истински, макар да ми се струва, че са, просто за да потуша донякъде задушаващото чувство за несправедливост, което се надигаше у мен. Впечатли ме лекотата, с която авторката разказва мъчни, горчиви за преглъщане истини. И не на последно място, впечатлиха ме също прозренията ѝ за човешката природа, която може да ни удиви с добротата си толкова, колкото и да ни остави безмълвни с жестокостта си. Защото човекът е низ от истории, някои добри, други не; защото е изтъкан от обич и болка, от любов и омраза; защото, воден от копнежа си по живота, винаги се стреми към това да оцелее, да го има тук и сега.
