Животът на 34

В двайсетте си години, абсолютно наивно и по детски, мислих, че на трийсет плюс вече ще бъда личност, изградена и ориентирана в този лул, луд свят, в който живеем. Сега, когато вече съм почти в средата на трийсетте, изобщо не се чувствам нито изградена, нито ориентирана. Родих на 22, когато всички около мен търсиха своето поприще, градиха кариера. Днес те тепърва минават през предизвикателствата на семейния живот, а аз правя първите си стъпки в професията, която наистина обичам. Ще ми се да можех да намеря правилните думи, с които да опиша колко страшно изглежда това, когато си на 34. Вчера например прочетох за „престарелите жени на 38“ в една статия и се ужасих. Наистина ли обществото ни възприема по този начин жените над трийсет-трийсет и пет? Ами тези с десетина години повече от тях? Имат ли шанс в този живот? Това последното в кръга на шегата, разбира се.

Така, както го виждам аз, жената над трийсет е любов – към себе си и към другите, увереност – благодарение на всичко, което е преживяло сърцето ѝ, всичко, което се е докоснало до душата ѝ; тя е топлина и уют – ще познае болката на другия и ще намери начин да я утеши; тя тепърва разцъфтява, опознавайки света чрез всяко свое сетиво. Защото жената познава света най-вече чрез сърцето си. Тази чувственост, по-различна и някак по-дълбока от чувствеността на момичетата на двайсет, я прави всичко друго, но не и презряла. И макар на пръв поглед да изглежда страшно да си над трийсет в такова общество, аз го намирам за далеч по-приятно, отколкото да си на двайсет. На двайсет беше страхотно, но целият процес на опознаване на света, новополучената свобода, бързите темпове, с които те увлича животът… Ту си в еуфория, ту в някоя болезнена дупка. Просто съм готова да оставя всичко това зад гърба си.

С наближаването на деня, в който трябва да навърша 35, все по-често си правя равносметка, понякога несъзнателно. Страхувам се да призная дори пред себе си колко много от това, което си мислих, че ще съм постигнала на тази възраст, не съм докоснала поне бегло. Но пък това ме прави нетърпелива за следващите десет години, които, ако ги имам, бих изживяла бавно, с наслада и благодарност за всичко, което ми е дадено тук и сега. Ако в двайсетте си търсих себе си в света, то сега в трийсетте търся света вътре в себе си. Фокусът бавно, почти незабелязано и за мен самата, се смени, а с него и всичко, което намирам за значимо. А чувството за пълнота и смисъл, колкото и отнесено да звучи това, приемам като подарък за моите 34. 34, от които обичам всяка една. Всяка, всяка една.