Винаги мисля за есента със смесени чувства. Обичам в нея това, че ми напомня за домашния уют, че някак внимателно и ненатрапчиво забавя ритъма на деня ми. Дава ми възможност да се насладя на времето, прекарано вкъщи, да си приготвя чаша билков чай, да застана до прозореца, посипан със ситни капчици дъжд, и да наблюдавам света навън. Сякаш всичко от моята страна на стъклото замира, стихва. А от другата страна е бързо и шумно. Колите се надпреварват с червената светлина на светофара, минувачите притичват, крият лицата си от студените есенни капки, искат да стигнат по-бързо у дома, да свалят прогизналите си обувки и да се стоплят.
Има дни, в които тежко надвисналото сиво небе малко ме натъжава. Именно на неговия фон обаче човек може в пълнота да се наслади на безбройните нюанси на сезона – топлокафяво, огненочервено, портокаловооранжево, слънчевожълто… Очите ми, сърцето ми не могат да се наситят на това разточително пиршество от цветове. Искам да ги запечатам в ума си, да ги превърна в спомен, към който да мога да се връщам, когато си поискам.
Днес, когато дъждът отново целуваше клоните, имаше тънка пронизваща мъгла. От онази, която сякаш минава през дрехите ти и те докосва нежно с ледени пръсти. Имаше и сиво небе, заплашително разстлало кълба от сърдити облаци над града. Имаше също и много забързани хора, които минаваха покрай есенните скици, стъпваха по шарените листа и не им обръщаха особено внимание. Въпреки това стъклените капчици на дъжда продължаваха да се стичат по клоните, да ги обгръщат, да се пресягат към листата. Наблюдавах ги и изпитвах някакво особено чувство. Сякаш това беше спектакъл само за мен и моите очи. Никак обаче не ми беше самотно. Беше малко тъжно, но пък много красиво.
