Посрещна ни с огромно вълнение на големия селски площад. Размахваше опашката си бързо и ни гледаше с топлокафяви любопитни очи. Първото, което мина през ума ми, беше, че има нещо детско, нещо миловидно и безкрайно добро в погледа ѝ. Приближих се към нея бавно, защото не исках да я стресна с прекаления си ентусиазъм да се запознаем. Тя легна и леко се завъртя, така че можех да видя светлата козина на коремчето ѝ. По нищо не личеше да се страхува от хора. Не и преди да посегна да я помилвам. При вида на ръката ми цялото ѝ излъчване се промени. В очите ѝ прочетох страх и несигурност. Ужасно ми дожаля. Явно я бяха били и ръката ми тя свързваше единствено с усещането за болка. Изправи се и се отдалечи на две-три крачки от мен. При всеки звук от преминаваща наблизо кола или от стъпки върху изсъхналите листа около нас се оглеждаше уплашено. Но не си тръгваше. Започнах да ѝ говоря, като се стараех тонът ми да е спокоен, добронамерен. Исках да спечеля доверието ѝ. Исках да ѝ покажа, че човешката ръка е способна да гали, да дарява нежност, да прегръща. Тя обаче не беше готова да ме приеме.
Продължихме разходката си. След около час отново бяхме на същия площад и тя отново ни посрещна с вълнение. Тичаше около нас, спускаше се към краката ни. Искаше да си играем. Личеше си колко много се страхува, но и колко много иска да ѝ обърнем внимание. Приближи се до мен и легна. Сложи малката си кафявата муцунка върху лапичките и ме погледна в очите. “Хайде, погали ме. Готова съм да ти се доверя.” Протегнах ръка и я докоснах. Помилвах я над нослето, а след това и между ушите. Говорих ѝ тихо. Тя притвори очи за миг, след това ги отвори и отново ме погледна. Най-страшното беше отминало.
Малката стопанка на големия площад постоя с нас още няколко минути. Позволи ни да ѝ се порадваме и да я снимаме за спомен. После размаха опашка, изправи уши и се затича в обратна на нашата посока . Тя пое по своята пътека, а ние по нашата.
