
Пиша тези редове в последната седмица от август. Точно тогава, когато осезаемо лятото си отива. Щъркелите се събират на големи ята, морето е по-неспокойно, отколкото е било през предходните месеци, слънцето вече не напича жарко, вечерите стават по-хладни, а дните по-къси.
Лятото ми носи усещане за лекота, за простор и свобода. „Лято“ сякаш не е дума, обозначаваща годишен сезон, а чувство, ухание на сочни праскови, усещане за морски бриз, понесъл безброй малки солени капчици щастие, целуната от слънцето кожа, съзерцание на безкрайни залези, спомен за безгрижен детски смях.
Понякога ми се ще да мога да задържа още малко това усещане, да му се насладя за още няколко мига, за да съм сигурна, че не съм го разпиляла. Не че не се вълнувам от всичко, което ми предстои през следващите месеци, но тази лятна меланхолия идва неканена и просто ме кара да поспра за миг, да помисля направих ли всичко достатъчно много пъти, че да ми стигне до следващото лято. Море, слънце, горещ пясък, прохладна гора, барбекю навън, дълги вечерни разходки – достатъчни ли ми бяха? Не. Не бяха. И не мисля, че някога изобщо могат да бъдат. Всичко през лятото ми е по-хубаво и никога нищо от него не ми е достатъчно.

Чао, август! Чао, горещо лято! Ще се видим догодина!