Понякога просто ми се пише

Date
авг., 30, 2019

Понякога просто ми се пише. Без тема. Без предварително зададени цели. Искам да седна зад клавиатурата и да пиша за всичко, което заема място в ума ми. Имам апетит за думи, ако мога така да се изразя.

Когато съм тъжна, думите се въртят около детството ми – щастливото място, на което понякога обичам да се връщам в живота си като възрастен и (почти) отговорен човек. Аромат на мекички, бухтички, палачинки, току-що сварено сладко от сини сливи… Затварям очи и виждам как слънцето играе по клепачите ми. Имам ясен спомен за една горска поляна в Странджа, на която лежа и вдишвам дълбоко. По това време вече бях във възраст, в която ясно осъзнавах, че детството ми няма да е безкрайно, че колкото и да не искам, ще трябва да го пусна да си отиде. Това, разбира се, е само привидно сбогуване. Вътре в мен все още живее дете, пее си, когато е само вкъщи, прави балончета от веро и обича да чете „Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ не само когато е пролет.

Когато съм щастлива, думите идват сякаш по-трудно, по-бавно и са много по-кратки. Редовете заприличват на телеграфни съобщения. „Днес цял ден карахме колела с Б. Смяхме се много. Хубаво ми е.“ Или пък: „Бях сама вкъщи през цялата вечер. Направих си кокосово къри с леща и гледах „Джули и Джулия“. Не са нужни подробности. Всяка допълнителна дума би дотежала в момента на щастие, би отнела от времето, в което се наслаждавам на мира отвътре и отвън.

Има и дни, радостни или пък не, в които думите сами напират да излязат, да се разположат върху белия лист и едва дочакват пръстите ми да изпишат всичките им букви. Бутат се една друга нетърпеливо и не ми оставят време да ги обмисля, да ги подбера по-прецизно, за да изясня мисълта си. Искат просто да се покажат, да съхранят спомена за нещо важно за мен, да го запазят за по-късно, когато ще ми се иска да се върна и да го прочета. В такива моменти не е от значение дали ги изписвам подредено върху клавиатурата, или с разкривен почерк и с много съкращения върху страниците на някой от безбройните ми тефтери. Те просто искат да съществуват някъде извън моето собствено възприятие за нещата.

Думите обичам да ги пазя, да се запознавам с нови, да ги подреждам в списъци, да мисля как са произлезли и какво е вложено във всяка, за да съществува. Защото преди всяка дума идва нуждата да кажеш нещо. Нещо, което е намерило живот в тебе и много иска да се покаже. Обич. Топлота. Полъх. Прегръдка. Милувка. Всичко в моя свят е думи, думи, думи. Най-често с дълготраен послевкус.

Мария

Leave a comment

Related Posts