“Жажда” на Захари Карабашлиев

Date
фев., 25, 2020

“Жажда” е повест, която разказва за неслучайните случайни срещи в живота на всеки човек. Онези, които ни карат да спрем за момент и да огледаме начина, по който живеем, начина, по който мислим и творим настоящето си. Текстът е лишен от надути фрази, излишно философстване и назидателен тон. Всяка от думите в него е поставена точно на мястото си, а красивите акварелни илюстрации на Дамян Дамянов по естествен начин засилват внушението им.

В обем от 110 страници Захари Карабашлиев разгръща историите на младия Даниел, изпълнен с устременост към бъдещето, със скорост и забързани мисли, които препускат постоянно напред, и на Ангел – възрастен мъж, излъчващ спокойствието, търпението и разбирането, които само опитът на годините и преживените трудности може да даде на един човек. Животът ги среща в реанимацията на държавна болница. Даниел лежи обездвижен в шини след тежка катастрофа, без да има каквато и да е представа дали ще може да движи тялото си отново. Това същото тяло, което само до вчера му е служило вярно във всяка ситуация. Тяло, което е било здраво, силно, познато и приемано за даденост. Младият мъж може да движи единствено мислите си, а след много усилия успява да отвори и очите си. За тях обаче не е отредена красива гледка, а окачен болничен таван – пространство, превърнало се в своеобразен бял лист, върху който се изписва целият вътрешен свят на Даниел.

На съседното легло е Ангел – възрастен мъж, весел, бъбрив, …от онези, които нямат нужда от кафе, за да звучат бодро, когато се събуждат, по думите на самия Даниел. Ангел вижда света със сърцето си и го познава много добре. Не само физическия свят, в който хората пребивават, а и този на човешкото сърце. Той разбира нетърпеливостта, енергичността, копнежите за нещо извънредно и ново, присъщи на младостта, но се е сблъскал и с безсилието пред обстоятелствата, в които животът често поставя човека. Неговите дълги монолози бавно, постепенно претопяват изгарящия гняв у младия човек, подтикват го да бъде откровен пред самия себе си, да си позволи да почувства страх, несигурност, уязвимост, но не и самосъжаление.

В първите редове на повестта четем за физическата жажда за вода – мъчителна, залепваща устните и всеобхватна. Жажда, която всеки е изпитвал поне веднъж в живота си и разпознава. В последните редове на книгата физическата нужда от вода – жизнено важна за съществуването на човека, е утолена, но на нейно място се е настанила друг вид жажда – за преживявания, за любов, жажда за живот.


Всеки среща в живота си най-добрия човек. На абсолютно всеки е дадено да се запознае с най-важния човек в живота си. Но пък не е казано, че ще го познае. Може и въобще да не го забележи. Понякога най-важните хора в живота ни остават невидими за нас. Ех, момче… Едно е да гледаш, друго е да виждаш, а съвсем различно – да разбереш.

Из “Жажда” на Захари Карабашлиев

“Жажда” е повест за всичко, което често приемаме за даденост и което може да ни бъде отнето за миг. За любовта, която взимаме от другите и за любовта, която им даваме. За прошката. За смелостта да я дадем и на себе си. За човечността. За силата на човешкия дух. За силата на човешките думи – простички и най-обикновени, но способни на утеха, на топлина и добронамереност. “Жажда” се чете бързо, на един дъх, но после зрее дълго и бавно в ума и в сърцето.

Мария

Leave a comment