Ние двамата с Франки

Date
ное., 06, 2019

Ние двамата с Франки не се познаваме много отдавна. Сдобих се с него преди около година. Франки е велосипед. Сив, лек, много удобен и най-вече мой. Всъщност е първият велосипед, който някога е принадлежал единствено на мен. Мдам.

Франки е галеното му име, съкратено от Франкенщайн. Сглобен е от няколко други колела, а впоследствие боядисан, тунингован с нови гуми и даже с фенерче и апарат за измерване на изминатото разстояние.  Реших еднолично, че името му пасва, без много да мисля дали е коректно аз да му определям пола, или не. И така започнахме да пишем история. Аз и Франки. Франки и аз.

Преди две седмици например беше една разкошна събота – слънце, топъл есенен вятър, градът празнува циганското лято. Идеално за среща на две гуми край морето. Направих набързо сандвичи, натоварихме се с детето (подрастващ господин на почти единайсет) на колелата и потеглихме.

Тук е моментът да отбележа, че моят Франки има някои чудати особености. Едни от тях са специфичните звуци, които издава при преминаването по различен терен. Когато му предложа прясно асфалтирана алея, е тих и спокоен, почти не се чува скърцане от амортисьорите му. По старите тротоари край околовръстното обаче е безкрайно сърдит, скрибуца леко, въздиша като недоволен тийн, потраква си, мърмори както може. В онази разкошна събота обаче за пръв път го чух да издава… хм… да го наречем пошляпващ звук. Настойчиво отказвах да обърна внимание на шума с надеждата, че ще изчезне от само себе си, но не се получи. Уви, Франки пошляпваше. Слязох, огледах го – нищо. Качих се, подкарах го и отново този звук…шляп, шляп, шляп… Равномерно и ритмично. Слязох отново и установих, че задната гума не я бива. Мека е и е минимум ненадеждна. Никога не ми се е налагало да се занимавам с такъв сложен проблем, но веднага се сетих кой ще ме спаси. Набрах номера и зачаках спасението.

Гумата ми е мека. Какво да правя?

Къде си?

Не съм близо до къщи.

Има ли бензиностанция наоколо?

Ами май има, да.

Иди да я напомпиш там. Сваляш капачката на гумата, слагаш пистолета и натискаш. Това е.

А аз очаквах да долети и да ме спаси някак по-холивудски. Детето търпеливо чака и само от време на време отбелязва, че колелото му му било малко, неудобно му било, краката му не се изпъвали и му било трудно да кара. Проблемите за решаване стават два. Но първо гумите на Франки, после всичко друго.

Стигаме бензиностанцията, заставам пред колонката, паркирам Франки, оглеждам гумата и не виждам никаква капачка. Е, явно няма, казвам си. Взимам пистолета с въздуха с движение на човек, който цял живот помпа гуми, и се опитвам да върна Франки към живота. Чува се оглушителен звук и бързо прекратявам спасителната процедура. Правя втори опит. Същия звук отново. Детето ме съжалява и решава да помогне. Без резултат. През две колонки от мен добре сложен мъж на средна възраст със страхотно колело Ferrari се провиква към мен:

Искате ли помощ?

Идея си няма даже колко искам помощ точно сега!

Да, моля, гумата е мека. Опитвам се да я напомпя.

Махнете първо капачката.

Ами то май няма капачка.

Почти скрита усмивка пробягва по устните му. Опитва се да не ми се смее в лицето, но определено го напушва на смях отвътре.

Ама вие сте много сладки хора!

Поглежда и към детето, което още не разбира да се чувства ли засрамено от мен, или не.

Ето, това е капачката. Отвинтете я. Дайте пистолета. Натиснете сега.

Следва опит да се справя поне с това. Напразен.

Айде, дайте на мен. Така. Готово.

Благодаря, смеем се малко и всеки тръгва в посоката си. Аз се мъча да си спомня поне едно нещо, което считам за свой успех в живота, за да потуша чувството, което ме кара да се люлея от самоирония до какво изобщо правя като хората. Успявам и спирам да мисля за това. Ред е на проблема с велосипеда на детето. А още сме само на десет-петнайсет минути от къщи.

В Бургас от няколко години имаме велосипеди под наем. Решавам, че ще караме до някоя велостанция, ще наемем общинско колело, а неговото ще оставим заключено на друга стойка за свободно ползване. Супер план. Как само ми се отдава да решавам проблеми! След десет минути сме пред сградата на сърф училището, където има велостанция, и аз вече отключвам ново колело за детето. Отключвам го и виждам, че от него стърчи скъсан кабел и цялото е в ръжда. Мнем. Не става. Връщам го. Аха да тръгнем към следващата стойка за общински колела и информационното табло ми проговаря с човешки глас:

Не сте върнали колелото. Не е заключено.

Какво трябва да направя?

Готова съм да продължа напред с колоезденето, но всичко ме отдалечава от Франки.

Натиснете колелото, за да се чуе сигналът, че е заключено.

Хора минават, говорят на висок глас, смеят се, вятър ехти в ушите ми, коса покрива половината от лицето ми. Натискам общинския велосипед, той изпищява и жената от апарата ме пуска да продължа. Здравей отново, Франки! До следващата велостанция. Тук, вече с наличния горчив опит от предишната, правя обстоен преглед на колелата.  Едно от тях е като ново. Нашето е, познахме си го. Наемам го и тръгваме. Детето кара напред новото колело (Мамо, имам и скорости!), аз бутам отзад неговото и моето, катеря стълби, търся стойка да заключа излишното. Намирам, оставям го и се отправяме към Сарафово. Бургаската морска градина е свързана с един от по-отдалечените квартали с разкошна велоалея. От едната страна море, кораби, прелитащи ниско над водата корморани, а от другата солниците и Бургас, потънал в тънка, синя, прозирна мъгла. Приказно!

Хайде да ядем.

Детето е гладно и иска пикник. Веднага се сещам, че за мен има само половин сандвич, защото хлябът ми свърши и не спрях никъде да си купя нещо друго за ядене. Страшен пикник ще е.

Искаш ли на скалите?

Има си хас да не иска.

Подпирам Франки на скалите. Горкият си няма степенка. Минава ми мимолетно мисълта, че някой може да го свие, но не се тревожа особено за това. Сядаме, аз хапвам набързо и започвам да снимам. Не мога да изпусна такава гледка!

Гледай само колко е красиво. Ау, има и парапланеристи. Чакай да ги хвана и тях в кадър. Супер!

Приключвам със снимките. Докато се опитвам да седна, си изтървам телефона, който все още е с включена камера, и го виждам как се плъзва от камък на камък с крайна цел Черно море. Не успя да стигне до него, но отнесе спомен от скалите – чукнато тук, драснато там. Карай, нали работи, все едно нищо не е станало. Посмяхме се на непохватността ми и тръгнахме.

Франки мърка по хубавата алея, косата ми се вее по посока на вятъра, слънцето вече е сравнително ниско в небето и всичко е в много красиви цветове, детето е щастливо. Събота мечта!

На връщане минаваме край велопарк с бабуни от натрупана пръст. Една от тях се издига над всички. Голямата бабуна.

Ще се пуснеш ли от нея с мен?

Що пък да не се пусна?! Какво може да ме спре?! Аз и Франки, Франки и аз върху бабуната. Върху Голямата бабуна. Засилваме се и я превземаме. Почти. Малко преди върха осъзнах, че Франки дава назад. Опитах се да го спра, като стъпих на земята, но нападалите влажни есенни листа се оказаха много хлъзгави. Аз паднах геройски. Франки падна върху мен. Детето почти не разбра какво стана. Видя, че съм жива и всичките ми части са на място, и се пусна без мен. Все пак животът продължава.

Огледах го моя сив предател  и забелязах, че веригата му е паднала. Още нещо, с което никога не се бях сблъсквала. В този момент към мен се приближават две момчета на видима възраст седемнайсет-осемнайсет години. Гледат ме сериозно, без усмивки, без ала-бала. Веднага разбирам, че са над тези неща.

Трябва ли ви помощ?

Очевидно ми трябва. Просто са любезни.

Да, падна ми веригата. Не съм си я закачала сама досега.

Едното момче оглежда Франки. Приготвя се да го ремонтира.

А, недей да се цапаш!

Имам мокри кърпи. Няма проблем.

Колко са подготвени само днешните младежи! А аз не нося мокри кърпи в себе си, откакто нямам бебе вкъщи. Младежът намества веригата и ми казва да кача една скорост, преди да завъртя педалите.

Няма по-висока скорост.

Свива рамене и ми гледа сеира. Вдигам предната гума, завъртам педалите и веригата пада. Пак я намества. Аз пак вдигам предната гума, пак завъртам педалите и веригата пак пада. Той вече си забърсва ръцете с мократа кърпичка. Поглежда ме със съжаление по отношение на интелекта ми (просто го почувствах в погледа му) и за трети път намества веригата. Този път просто избутах Франки надолу по пътя на срама от Голямата бабуна, той изчатка оглушително, намести си частите и явно вече не беше сърдит, че съм искала да го качвам чак там горе.

Ама няма ли да се пуснеш, мамо?

Нц, няма. Някой друг път. Някоя друга събота, когато Франки е в настроение. А и да не е, вече знам, че отвсякъде идва помощ за него. И по холивудски, и по боливудски.

Мария

Leave a comment