Обичам да ставам много рано сутрин, когато у дома все още нищо не е прогонило тишината, през прозореца влиза хладен свеж въздух и всичко е някак утихнало и спокойно пред вихрушката на предстоящия ден.
Обичам да пия кафето си бавно, на големи горещи глътки, да чета хубава книга или статия в любимо списание/блог и да си водя бележки в някой тефтер с красива корица.
Обичам понякога да приготвям пържени филийки за закуска, макар че не мога да ги правя вкусни като тези, които ми приготвяше майка ми.
Обичам крясъците на гларусите и на чайките. Напомнят ми за онова лято, когато за пръв път живях за няколко месеца извън дома на родителите ми.
Обичам през лятото да лежа на топлия пясък, да гледам как вълните променят цвета си с всяко движение, как се разпенват и неудържимо се разливат по брега.
Обичам вечер да слушам щурците, да гледам звездите, които се виждат през прозореца до леглото ми и мислено да благодаря за всичко, което е било или не в днешния ден.
Обичам да чувствам спокойствие и пълнота. Да знам, че не всичко имам, защото имам само онова, което наистина ми е необходимо.
Обичам да мисля за нещата, които съм смятала за невъзможни, но те все пак са ми се случили, за да ми напомнят, че няма нищо невъзможно. Едни бяха хубави, други по-малко.
Обичам да приготвям пандишпановия кекс с пет яйца по рецепта на майка ми. Ухае на уют, на дом, на детство.
Обичам аромата на току-що изпрани дрехи. Аромата на чисто и свежо. Напомня ми за баба, която през лятото простираше дрехите ми на един импровизиран тел в двора на къщата на село.
Понякога обичам да драматизирам, въпреки че ми се ще точно това да не го обичах. Не ми е лесно да си го призная.
Обичам разговори, които започват с „Помниш ли, когато…“ и завършват късно вечер с много смях.
Обичам, когато загубя посоката си, да си припомням всичко, което обичам, и да благодаря, че е толкова много.
